Всеки дъжд е мисъл за теб

(а дъжда така ти отива).

Свежа роза, забравена в пет –

онзи час, в който с теб се откриваме.

Онзи ден, в който няма сезони

(няма глас по-топъл от твоя),

в една прегръдка намирам резон

да остана. Наричаш ме: „моя“.

(Оттогава), когато изчезва

всичко наоколо, достигам до себе си.

Един поглед до мен ме отвежда,

в него винаги виждам къде съм.

А дъждът да спира не иска

(с всяка капка отмива въпросите).

Един в друг уютно се скриваме

с души разголени, боси.

Тази среща така заприлича

на останалата част от живота ми.

И не само защото вали,

усещането е за покрив.