И пак вървя. И не че нявга спирах.
И пак тъжа. Така е по съдбовност.
Върти се мелницата - колело грижовно,
прибира кичура разрошил се виновно.
И не че стигах, пътят бяга бясно,
а после ключът - някъде изпаднал,
звъня в безсъница, потропвам плахо
и всичко свършва толкова банално.
И там седя, притворена от грижи,
умората усилва се в кресчендо,
да бе отворил, бяхме близки...
Да пренощувам, много е студено. ...