Изтощена, лозата на дядо се скърши и рухна
(натежалият грозд е роден върху крехко бесило).
Напращелият въздух изстена далечно и глухо –
да намери спасител в човешка ръка е безсилен...
Гроздоберът подмина и тази кирпичена къща.
Насред бялото село смали я до камък на гроб.
А небето, разкъсало себе си, грохотно пъшка.
И ръми. Да оплаче, наместо прастария поп,
тези кръвни зърна, пак набъбнали с мисъл за вино,
тези спукани бъчви със сухи и зейнали пазви,
тази къща – сираче от толкова много години,
тази мъдра лоза, уморила се двора да пази. ...