Писна ми от този свят  жесток.

Писна ми да гледам мъката в очите.

Отчаяна майка търси помощ,

 чрез писма. Публикува ги в нета.

За да спаси своето дете,

се моли  някой да и подаде ръка.

Защо  държавата забрави за своите деца.

Писна ми да гледам, как дете

в клошар съдбата го превръща.

Търси си прехрана, иска да работи,

а едва на десет е сега.

Писна ми да гледам онзи старец,

всяка сутрин в кофите за смет да рови.

Нима заслужил е това.

 Жената стара в подлеза  на НДК,

стиснала двата лева, тихо тя  ридае,

защо милата не знае

дали ще може да си купи,

хляб и мляко за вечеря.

Дали отново ще си легне,

гладна, забравена в нищета.

Писна ми да слушам новините.

Нищо ново пак не чух, освен това.

Войни,наводнения, беди.

Писна ми  от тази сивота.

Всеки чака чудо  да се случи.

Гледа злобно в пълен пас.

...................................

Това живот ли се нарича?

Категорично НЕ!

Писна ми да си мълча.

Писна ми...!