Тръгвам по пътека една в близката гора,
мисля си за красивите неща...
Около мен е така зелено, приказно вълшебно,
някаква мaгия крие се зад зелената премяна,
искам да разбера каква е тази неземна красота...
Нима това е раят на нашата земя,
нима има хора, които унищожават това величие,
от различни видове зеленина...
Красотата ме унася и забравям за тъгата,
развличам се от сивото ежедневие на града,
забравям за злите хора и тeхните лъжи,
но болно ми е че след време пак ще дойда
и може някой вече да я е унищожил...
Нима сме толкова коварни, подли и измамни,
че да унищожим красотата на гората...
И, питам се, ако можеха те сега да говорят,
колко ли истории ще ни разкажат сега,
колко пъти са ставали свидетели на любовта...
Нима ще ги изтръгнат от техните корени,
от техните спомени - моля ви, не позволявайте това...
© Жулиета Стоянова All rights reserved.