ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ

                                    В памет на баща ми Петър Станков

... откакто си замина ти при Бога – не знам дали го има този Бог,

чета ти, тате, вечер некролога пред входа на панелния ни блок,

в зениците ти тихо се заглеждам, понеже текста знам го наизуст –

печални думи – кукувича прежда, почти като в романите на Пруст,

животът ни бе толкова стихиен! – и двата края тъй ги опетла,

че с теб пропуснахме да се напием, да пеем със продънени гърла,

и да те викне класната погрешка, и аз – хлапе, рекло ти "Имам пиш!",

да слушам след родителската среща със блага обич пак да ме гълчиш,

да наберем на мама бели рози, ракийца на казана да сварим,

връз моите поезии и прози да стелнеш от лулата кръгче дим,

и тази нощ съдрах ти некролога пред входа на панелния ни блок! –

откакто си замина ти при Бога, за мене, тате, ти си моят Бог.