ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ
В памет на баща ми Петър Станков
... откакто си замина ти при Бога – не знам дали го има този Бог,
чета ти, тате, вечер некролога пред входа на панелния ни блок,
в зениците ти тихо се заглеждам, понеже текста знам го наизуст –
печални думи – кукувича прежда, почти като в романите на Пруст,
животът ни бе толкова стихиен! – и двата края тъй ги опетла,
че с теб пропуснахме да се напием, да пеем със продънени гърла,
и да те викне класната погрешка, и аз – хлапе, рекло ти "Имам пиш!",
да слушам след родителската среща със блага обич пак да ме гълчиш,
да наберем на мама бели рози, ракийца на казана да сварим,
връз моите поезии и прози да стелнеш от лулата кръгче дим, ...