В очите на баба съм виждала татко,
удавен в дълбоката паст на сълзата й.
Голям като вик и студен като замък.
По-дребен от слънце, по-тежък от вятър...
По устни от восък се стича усмивка,
отлята в калъпа на някое вчера...
На двора се клати щастливата люлка,
а дядо на кривата пейка е седнал:
посреща луната и пали светулки,
които се хилят и хапят злодейски
в лулата му. Пълна с ръждиви кошути.
Минава комшията. Сяда до него. ...