Подпирам си небето с мокра длан,
то може би и без причина плаче,
а навикът – на смърт е равнозначен,
отвътре – свят – от бури разлюлян.
Предпролетно съвсем е полудял
и носи стари болки, чувства нови,
руши света ми сякаш из основи,
не знам отде се взе, но без печал
очаквам тиха нов, гръмовен тръс,
познавам го, ей Богу и ме буди
усещане за смели... или луди?
Фитилът на сърцето, странно къс, ...