Подпирам си небето с мокра длан...

31 ene 2024, 20:14

Poesía » De amor

182 2 2

Подпирам си небето с мокра длан,
то може би и без причина плаче,
а навикът – на смърт е равнозначен,
отвътре – свят – от бури разлюлян.

Предпролетно съвсем е полудял
и носи стари болки, чувства нови,
руши света ми сякаш из основи,
не знам отде се взе, но без печал

очаквам тиха нов, гръмовен тръс,
познавам го, ей Богу и ме буди
усещане за смели... или луди?
Фитилът на сърцето, странно къс,

а въгленче – непозволен разкош,
вините ми – от обич оправдани,
и силата в треперещите длани,
небето да подпират всяка нощ...

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.