В зората на звезди самотни

видя поетът смърт сиротна.

Засмя се той, избухна в крясък,

душата му умря със плясък.

Поетът болен е, но ведър, 

сакат и сляп, и тих, и щедър,

умее с думи да борави

и тихо сивото да слави.

Поетът тих е и блажен,

душата му е взета в плен, 

не ще я върне болест зла,

във бездната е влязла тя.

Поетът рухна в сянка тиха, 

роди се пак, по-див и силен,

избухна и се завъртя,

намери истинска лъжа.

Трева зелена, повей сив,

вълна зелена, вятър див

и залез черен и омаен -

поетът тайнствен е, незнаен.

Бушува и се мъчи още, 

терзае се във сянка нощем 

и се отрича от смъртта - 

продаде своята душа.