Носталгично се стича дъждът по перваз от безвремие,
шепнат бистрите капки за онази далечна земя,
на която ни звяр и човек са били сътворени,
ни са бродили глупави, болни от злост същества.
Просто стрýи вода, без вина и съвсем непресторено,
от небето сърдито се изливат за час или два
и пробуждат живота, кодиран и в семе, и в корени,
че водата е памет. А дали паметта е вода!?
Прегрупират се капчици – правят вълнѝ и поточета,
както мисли и спомени зреят в човешка глава.
В странни фигури свързват се, сякаш от Господ нарочени
цяла вечност, под форма различна, да таят същността. ...