И гледаш го изцапан помияр, един невчесан, мръсeн и проскубан,
лежи на припек под балкона стар и рови нещо с лапата си груба...
В очите му оглежда се светът – красив и черно–бял дори... А лесен,
че простичко живее се с душа, лишена от човешката словесност...
И гледаш го един такъв помияр, със козина сплъстена и бълхясал,
но собствен на света си господар, със дух свободен в себе си запазил.
От локвите как лочи до насита и кой каквото хвърли му изяжда...
такъв живот, не спирам да се питам, не е ли по-добър от този – нашия.
А глутницата знае помиярът, че даже да е пръсната без време,
единият от тях ако залае, то другите за миг ще го намерят.
Кой може със това да се похвали? Ако залаем, кой от наш’те ще дотича?
Без оправдания и без лъжи! Едва ли... И без на разпит гневен да прилича. ...