Кой си ти в този мой объркан свят
даващ, взимайки от мен
всичко в което искам да повярвам?
Ще застанеш ли до мен
или продължаваш…
да ме оставяш
аз да избера
без право да посочвам пътя
който ти поемаш…
По-леко ли ти е така
да ме караш да греша,
без болката
по равно да разделяш?
Като мен
криеш ли у себе си вина
и говориш ли понякога
на сън нощем с мене?
Или си покрит от тишина
в празна стая и безвремие.
Носиш ли причини в себе си
от които да си избера…
с една от тях да се спася.
Да си кажа, че
и ти мислил си за мене.
Ще успея ли да замълча
или думите
нямали са
никога своето значение.
В ъгъла на душата ти ли да стоя
или направо да ти изкрещя
какви мисли
ме раздират отвътре мене?
Или в тебе имало
е само празнина…
и образа ми
там отдавна е изчезнал.
И по-добре ли е така?
Да не съществувам,
в огледалото
да няма отражение.
Кажи настъпи ли момента
да приема
тежко поражение?
© Красимира Костадинова All rights reserved.