Кой си ти в този мой объркан свят

даващ, взимайки от мен

всичко в което искам да повярвам?

Ще застанеш ли до мен

или продължаваш…

да ме оставяш

аз да избера

без право да посочвам пътя

който ти поемаш…

По-леко ли ти е така

да ме караш да греша,

без болката

по равно да разделяш?

Като мен

криеш ли у себе си вина

и говориш ли понякога

на сън нощем с мене?

Или си покрит от тишина

в празна стая и безвремие.

Носиш ли причини в себе си

от които да си избера…

с една от тях да се спася.

Да си кажа, че

и ти мислил си за мене.

Ще успея ли да замълча

или думите

нямали са

никога своето значение.

В ъгъла на душата ти ли да стоя

или направо да ти изкрещя

какви мисли

ме раздират отвътре мене?

Или в тебе имало

е само празнина…

и образа ми

там отдавна е изчезнал.

И по-добре ли е така?

Да не съществувам,

в огледалото

да няма отражение.

Кажи настъпи ли момента

да приема

тежко поражение?