Някак неусетно отмина твойта любов.
Подреди ме в хербария на женските образи
и се втурна в джунглата на лов
за нова тръпка, подклаждаща огъня.
Погълна те пламъкът и след сто луни
вулканът изхвърли те - стенещ,
не знаеш какво те боли,
не знаеш дали още живееш.
Късче по късче събираш деня,
но бяга последното утре.
Малко парче от една самота се отчупи
и надеждата блесна! ...