О, те непременно са истински -
аз помня добре до едно имената им.
Не ги ли откривам сред мислите,
то, значи, са някъде там, сред делата ми.
 

Обратно се хвърлям подире им,
по пътя ги сбирам - конците прекъснати,
и както щастливо презирам ги,
така и нещастно обичам ги същите.
 

Да става тъй, както е писано,
но друго не би ме по-много зарадвало -
да зная, че някога истински 
били са, защото все нещо е трябвало
 

да бъде такова. Такива са,
защото болят до несвяст имената им -
конците, с които щастливецът
нещастно съшил е накрая вината си.