От ден до пладне ще е само

и рехавата сенчица изтлява.

На глас се позасмях -

привиждат драма,

преглътнах и мушичката,

докоснала ме с крилце

по скулата ми побеляла.

Последвах утрото, повярвах

и запраших

да газя боса във ливадите,

да вдишвам синевата.

Пътеката се виеше в зиг-заг.

Замаяна от аромата,

откривах нов свят, непознат…

Да бях се вслушала, макар за миг,

от хорски срам да се престоря

неразбрала. Разголена душата пак

ще мръзне в тялото ми помъдряла.