От ден до пладне ще е само
и рехавата сенчица изтлява.
На глас се позасмях -
привиждат драма,
преглътнах и мушичката,
докоснала ме с крилце
по скулата ми побеляла.
Последвах утрото, повярвах
и запраших
да газя боса във ливадите,
да вдишвам синевата.
Пътеката се виеше в зиг-заг.
Замаяна от аромата,
откривах нов свят, непознат…
Да бях се вслушала, макар за миг,
от хорски срам да се престоря
неразбрала. Разголена душата пак
ще мръзне в тялото ми помъдряла.
© Христина Комаревска Всички права запазени