Беше мрак и тишина.

Помислих – това е адът!

Но тишина! Значи не е той!

Мрак! Не ще да е и раят!

Предверието може би…

Или просто сън без нищо.

Къде ли е това? Няма го страхът!

В майчина утроба да не съм?

В чужди ум да съм попаднал?

Тогава… долових гласа…

Не беше там… а вътре в мене.

Говореше и галеше слуха…

Сякаш ровех в нечии мисли.

Нещо искаше да дам?

На кого? Не виждах нищо,

а не можех и гласа да разбера.

Какво да дам - чувства, мисли,

разбирането, радостта?

По-добър да е светът?

Кога… и защо от мен?

Та аз не значех нищо!

Беше глас на някой в мрака.

И сякаш разбрал мойта суета,

появи се златиста светлина.

Като от нищото… ей така…

Без образ… нямаше крила…

И влезе вътре… дълбоко в мен.

Сега разбрах… не къде бях,

а какво искаше да разбера.

Да бъда част от тях -

светещ и нашепващ глас

на светлина в мрака,

тук, за вас… изгубените

сред болката от самотата.