Беше мрак и тишина.
Помислих – това е адът!
Но тишина! Значи не е той!
Мрак! Не ще да е и раят!
Предверието може би…
Или просто сън без нищо.
Къде ли е това? Няма го страхът!
В майчина утроба да не съм?
В чужди ум да съм попаднал?
Тогава… долових гласа…
Не беше там… а вътре в мене.
Говореше и галеше слуха…
Сякаш ровех в нечии мисли.
Нещо искаше да дам?
На кого? Не виждах нищо,
а не можех и гласа да разбера.
Какво да дам - чувства, мисли,
разбирането, радостта?
По-добър да е светът?
Кога… и защо от мен?
Та аз не значех нищо!
Беше глас на някой в мрака.
И сякаш разбрал мойта суета,
появи се златиста светлина.
Като от нищото… ей така…
Без образ… нямаше крила…
И влезе вътре… дълбоко в мен.
Сега разбрах… не къде бях,
а какво искаше да разбера.
Да бъда част от тях -
светещ и нашепващ глас
на светлина в мрака,
тук, за вас… изгубените
сред болката от самотата.
© Йордан Малинов Всички права запазени