Не ме интересува как живях.
Защо да си припомням колко хималайски камъни изтиках на баира?
Сега ми трябва вентилатор – да събори
от паметта ми пластовете азиатска прах.
Торнадо да ме издуха гол в космическите дупки на Всемира.
Отново да се потопя в онази светла Титикака от сълзи,
които майка ми изплака, докато се докопаме до Дания.
Защо да си припомням потните бразди по шията на татко,
камшиците, усукали плющящи въпросителни – да бъдем, или не –
върху ушите на каспийското осле,
каруците с натръшканите братя, сноповете разноезични съчки,
колчаните със счупени стрели, изстреляни към бясната съдба, ...