Не ме интересува как живях.
Защо да си припомням колко хималайски камъни изтиках на баира?
Сега ми трябва вентилатор – да събори
от паметта ми пластовете азиатска прах.
Торнадо да ме издуха гол в космическите дупки на Всемира.
Отново да се потопя в онази светла Титикака от сълзи,
които майка ми изплака, докато се докопаме до Дания.
Защо да си припомням потните бразди по шията на татко,
камшиците, усукали плющящи въпросителни – да бъдем, или не –
върху ушите на каспийското осле,
каруците с натръшканите братя, сноповете разноезични съчки,
колчаните със счупени стрели, изстреляни към бясната съдба,
о, миг, поспри, ти тъй прекрасен си…
Какъв самодоволен самораслек е този Гьоте,
брат му Шекспир.
Бих искал Бог да се смили – и върху тялото ми да извие
небесния маркуч –
от мен вони, край мен вони на древност, лук и вкиснало.
Защо се бави напарфюмираната гмеж от датски принцове?
Сега ли ковачите им чукат бронзовия ключ от крепостта?
Нима не чуват моя глас – покойници, вий в други полк мина̀хте?
Аз идвам.
Историйо, размърдай пожълтелите си страници и виж –
толкова хилядолетна мъка ми се е навъдила в котилото
и толкова по три синджира синове влачи небето след мен,
че изобщо не ми се мисли какво ще остане от Дания,
ако с главите си не счупим ледовете
и с гръкляните си не спрем срутването на китайците.
© Валери Станков Todos los derechos reservados