Видях една жена, май кротко си нашепваше сама.
"Ще плачеш ли на мойто погребение?
Внимавай, тук очаквам потвърждение."
А беше в цветове, дори дъги сломени,
мъката се стичаше по сълзите ѝ опетнени.
А беше бледа щом се взреш,
но все на Слънцето оставаше копнеж.
Уви, разказа ми за вас,
за любовта си със умиращ глас.
"Ще сe виждаме, нали?
едно - разбира се - в онези бляскави очи.
- Пази се! - следвано от глухото - И ти!" ...