Ти отметна завивката на съня,
както се вдига було над спомен.
Аз се протегнах. Ти се засмя.
И търкулна смехът ти покоя.
Изпищя, стреснат, денят.
Ето ръцете ти – мои са. Мои!
С тях загръщам се, през глава,
и се втурвам, на тъмно и топло,
да заплитам живота си с твоя.
Другото, често наричат съдба
и се кръстят, но без да се молят.
Молих ли някого?! Може би, Теб! ...