Приличаш на кълбо от нерви
заплетено – без край и без начало...
Усмивка все по-рядко навестява
лицето, като маска снежно бяло.
За кой ли път се питаш: как така
нищожества елементарни, жалки,
успяват да ти тровят радостта
със мозъците си безкрайно малки!
След кризата поредна, истерична,
след гняв и сълзи – его наранено,
помисли ли дали не си себична,
та всичко ти се вижда изкривено... ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up