Приличаш на кълбо от нерви
заплетено – без край и без начало...
Усмивка все по-рядко навестява
лицето, като маска снежно бяло.
За кой ли път се питаш: как така
нищожества елементарни, жалки,
успяват да ти тровят радостта
със мозъците си безкрайно малки!
След кризата поредна, истерична,
след гняв и сълзи – его наранено,
помисли ли дали не си себична,
та всичко ти се вижда изкривено... ...