В слитъците невзрачни на времето

събрани сякаш от невидима ръка,

въздишат призраци на близки и далечни

с безброй приветливи лица.

На масата отрупана със спомени

разделяме по своему парченца самота.

С наздравица за близкото ни бъдеще

приседнало в неведомата тишина.

Семейните ни корени втвърдяват се

от злите зими и горещите лета.

Животът чезнещ странно възродява се

през трудности и дребнички дела.

В пролуките на пясъчното време

догонваме в различност вечността,

а тя ни шепне като на любим приятел:

„Бъди спокоен, ще те приютя!“