Душата си продадох. На безценица.
На дявола. Че друг не я поиска.
В затвора ми от плът да бъдеш пленница.
И грубо те прекърших. И го исках.

А времето - за тебе бич остана.
Ала по моя гръб. Че тъй е лесно.
Та аз самият станах жалка рана.
А в здрача ми и ти не щеш да блеснеш.

Да пия ли? Не ми помага вече.
Сълзите само стават по-горчиви.
А аз потъвам в гибелна обреченост,
замаян в мислите си уродливи.

За плът не съм жадувал даже
сред тая меланхолия проклета.
Изгнивам още във миража
от спомените ми за стара клетва...

Ех... демоничната конвенция....
Да се дрогирам още ли? Едва ли...
Не ми ли стига тая абстиненция,
която ти във мен безмилостно запали...

Остана вечност за ноктюрно.
В това обърна ми света, Любов -
да чакам с трепет топлата си урна,
да секне безпощадният ти зов.

Боли ме... Страдам, че те губя.
Душата ти да любя исках само.
Натика ме с баланса си абсурден
в една безплътна и бездушна яма...

А още те жадувам непрестанно...
Конвулсия поредна за детето в мен.
Не! Стига спорове и стига драми!
И нека сложим края и на този ден.

Заспивам безхарактерен. От борене.
Със теб. В онази празнина. И знам,
надеждите ми пуснали са корени,
защото цялост аз не мога да ти дам.

Продадох се. За тебе. На безценица.
На Дявола. Съвсем останах празен.
С един копнеж, че ти макар и пленница,
ще търсиш начин да не ме намразиш.