Все някога и ти ще си отидеш,

не вкусил на живота сладостта.

Ще отшуми, тихо ще премине

напусто и напразно младостта.

Несетно прецъфтяли ще увехнат

сияйните цветя на пролетта

и вейките зелени ще оклюмат

след първите слани на есента.

Надеждите навеки ще угаснат

на никому ненужни на света.

А вихрите студени ще обрулят

последните попарени листа.

И слънцето залязващо ще гасне

зад облаци удавено във кръв.

За сетен път в тъмното ще блесне

откъсната – прокудена звезда...

Какво от туй, че нявга – ще заминеш

безследно и навеки от света.

Но днеска още дишаш и живееш -

бори се, не предавай се сега!

А пътят е пред теб - върви, не спирай

и радвай се на малките неща.

Във други щастието си откривай -

раздавайки се нежно от душа.

Какво от туй, че нявга ще изтлееш

кат въглени горещи във нощта –

не спирай, продължавай да живееш

все тъй напук и въпреки смъртта...