Все някога и ти ще си отидеш,
не вкусил на живота сладостта.
Ще отшуми, тихо ще премине
напусто и напразно младостта.
Несетно прецъфтяли ще увехнат
сияйните цветя на пролетта
и вейките зелени ще оклюмат
след първите слани на есента.
Надеждите навеки ще угаснат
на никому ненужни на света.
А вихрите студени ще обрулят
последните попарени листа.
И слънцето залязващо ще гасне
зад облаци удавено във кръв.
За сетен път в тъмното ще блесне
откъсната – прокудена звезда...
Какво от туй, че нявга – ще заминеш
безследно и навеки от света.
Но днеска още дишаш и живееш -
бори се, не предавай се сега!
А пътят е пред теб - върви, не спирай
и радвай се на малките неща.
Във други щастието си откривай -
раздавайки се нежно от душа.
Какво от туй, че нявга ще изтлееш
кат въглени горещи във нощта –
не спирай, продължавай да живееш
все тъй напук и въпреки смъртта...
© Христо Оджаков Все права защищены