Проклятие като съдба

May 30, 2013, 6:24 PM

Poetry » Love

693 0 1

Обичах, обичах - уморих се.

Отричах, отричах - примирих се.

Заставам пред собствената си тъга.

Заставам - знам, че вече съм сама.

Страх ме е - душата е в сълзи.

Страх ме е - сърцето ме боли.

Нямам щастие, ни светли дни.

Нямам ни любов, ни някакви мечти.

За бъдещето си не смея да помисля.

Бъдещето си не смея да поискам.

Ненужно ми е, празно, непотребно -

мразя го и го отричам, за мен е просто вредно.

Аз искам в своето безвремие да бъда,

там съм себе си, не друга.

Приемам своето проклятие като съдба.

Приемам самотата си, за да не съм сама.

Please sign in with your account so you can comment and vote.

Bezzhichen (Безжичен)

2013-06-01T20:58:38+03:00

Има само едно, което трябва да остане тук - последният стих. Всичко останало авторът би трябвало да задраска - не защото е банално (макар и излети вероятно моментни чувства), а просто защото се вижда в други произведения,че същият автор има идеи и би могла да ги развие, ако иска... А това,мисля, би ни зарадвало, тези, които обичаме да четем... А и самият автор...