ПРОЩАЛНИТЕ ДУМИ НА МАМА ЗА СВОБОДАТА
Тези тъмни фасади и дворчета с кичести ружи
с мен говориха дълго в часа на презрялата есен.
Бях до мама, положил главата си в нейните скути,
и се вслушвах в гласа ù – уморен, неспокоен, унесен.
Тя от старата круша откъсна ми слънчева сладост
и подаде ми топлия дъх на догарящ септември.
– Свободата е, сине, да можеш във бури да падаш.
Ала сетне да вдигнеш чело и да тръгнеш напред.
Отлети, мое птиче, да познаеш небето над къщи.
Има много земи и сърца, и прекрасни градини.
Свободата е, сине, да можеш смирен да се върнеш ...