Прости ми, че ти носех болка, че те хулех и корях.
Прости, че те обичах, прости и че не те разбрах…
Съдбата, казват, все някога ще ми се усмихне,
но защо ли следват ме сълзи?
И кога ли болката ужасна в мен ще стихне?
И кога ще сбъдна своите мечти?
Аз знам – съдбата е жестока – и ще й бъда вечен роб,
ще ме удря и накрая ще се усмихне тя над моя гроб!
Тъжно е, но аз знам – светът е лош!
Така ще падам и угасям миг след миг, ден след ден.
И накрая в някоя самотна нощ
животът тъй ненадейно ще си отиде от мен…