Живеем в космическа джунгла,
заселени на някое дърво.
Сутрин радваме се на слънцето –
малко огнено кълбо.
Защото аз, ти сме само листа,
с нетърпение очакващи бялата светлина. 
Гледаме клончето на другия, 
завист в очите цъфти. 
И като отровно цвете 
към всяка жилка пълзи.
Но изведнъж аз трепвам (листото):
 -   Какво е това цвете ? 
 -   Не е за тук, да си върви!
Обръщам се успокоено
(доколкото е възможно за едно листо)
и отново поглеждам клончето,
а там, о, не… ще се отрони мъртво вече…
Гледка тъжна, безспорно -  
да видиш как листенцето
се откъсва от клончето и да, само е то…
Полита към земята, да станат едно,
да се слеят,  да бъдат едно същество.
А аз гледам и си мисля:
 -    И аз съм листо, кога ще полетя?
Но не надолу към земята, 
а там високо, в небесата.
С бурния вятър
да се слеем в едно.
Да бъда птица, макар
и само с едно крило.
Да изживея този миг
бих дало всичко,
аз, едно обикновено листо,
да полетя, да стана птица без едно крило…
Да, знам, листата нямаме сърца,
да, нямаме и души.
Трудно ни е да мечтаем, но почти!
Какво пък, все пак, обаче имаме очи,
от които често капят сълзи.