Пустеят къщи, дворове и ниви,
кокичета самотно надигат глава.
Крещи земята, плаче за мотики,
за посевите и за селската ръка...
Шумят тополите и скланят клони,
разказват за отминалите времена,
когато носели са тежките корони
и крушата, и прасковата у дома.
Къде е днес работната старица,
защо напусна родната земя,
линее днес, скърби селó Върбица
за хората, за своите чеда.