Отдалече личи колко сме празни,
очите ни, пресъхнали изгладнели петна.
Заровени там са някъде спомени,
изпълзяват като змии и се впиват в плътта.
Прегръщат душите ни стенейки болни,
отровата в сърцето просмуква се бързо
и натравя ни ума със вкуса на небето.
Частици сме ние, бяхме в едно,
когато се обичахме, обичахме пълни,
но целунати нежно, забравихме всичко.
Движим се някъде тръпнейки,
чакащи нова изваяна форма.
Другаде сами ще дойдем
и пак сами ще си отидем.
© Атанас Филипов All rights reserved.