Отдалече личи колко сме празни,

очите ни, пресъхнали изгладнели петна.

Заровени там са някъде спомени,

изпълзяват като змии и се впиват в плътта.

Прегръщат душите ни стенейки болни,

отровата в сърцето просмуква се бързо

и натравя ни ума със вкуса на небето.

Частици сме ние, бяхме в едно, 

когато се обичахме, обичахме пълни,

но целунати нежно, забравихме всичко.

Движим се някъде тръпнейки,

чакащи нова изваяна форма.

Другаде сами ще дойдем

и пак сами ще си отидем.