Пътят...опустял и тъмен, по него се стели мъгла, от студената, под която потъваш с всяка крачка. Той е безкраен, а в далечината-тъмни сенки поглъщат всичко.
Ти вървиш. Започва да вали дъжд-лек, ситен, но студен...И пътят вече не е същия, водата го прави по-особен...Чува се гръм, който прорязва мъртвата тишина, а светкавица за миг осветява една далечна тъмна врата.
Ти търсиш подслон, но всичко наоколо е просто тъмнина, прах и мъртви стъпки. Дъждът става все по-силен, студено е. Времето те хваща като звяр и впива зъби в теб, в сърцето ти, а ти се стичаш през пръстите му като изпаряваща се мъгла.
Задушаваш се, сякаш си се загубил в един лабиринт, без изход.
Онази врата обаче чака, невидима за теб.
Чуваш мелодия. Отваряш очи. Бурята...Тя ти шепне нещо и те дърпа към едно безкрайно море. Но не можеш да плуваш, потъваш все повече и повече. То няма дъно.
Гръм те вледенява и спираш да дишаш...
Бурята...
Едно, две, три...Усещаш пулса си, сърцето ти удря в гърдите. Бавно се изправяш. Поглеждаш. Вратата е пред теб, но е заключена.
Пътят...Мъглата се вдига и той се очертава, а отстрани светят хиляди ключове, но един не трепти. Взимаш него... Пасва си с ключалката. Вратата се отваря, но зад нея няма нищо, просто път, потънал в мрак. Тишина...
Отново вървиш, няма край...Мелодия, още една врата...Поглеждаш назад, светят ключове. Докосваш един, ала той се изпарява.
Падаш безсилен. С очи, влажни и уморени, гледаш надолу, а пред теб сякаш няма нищо. Само ти и безкрайният път...
Но ето...светкавица...ключ, но по-особен. Взимаш го...А зад вратата отново път.
Бурята сякаш е далеч, защото сега виждаш светлина, чувстваш топлина. Сякаш има изход, но тя пак ще се завърне...
Ала този път навсякъде вратите са отворени, а зад тях-това, което си представяш.
Лабиринтът наистина е безкраен. Но винаги ключове има. Просто са някъде в мрака и светят за теб, само отвори очи, виж със сърцето.
Бурята...ще се завърне някога, само не спирай да вървиш, защото вратите за теб едва ли ще са видими.
© Майчето All rights reserved.