Пътят...опустял и тъмен, по него се стели мъгла, от студената, под която потъваш с всяка крачка. Той е безкраен, а в далечината-тъмни сенки поглъщат всичко.
Ти вървиш. Започва да вали дъжд-лек, ситен, но студен...И пътят вече не е същия, водата го прави по-особен...Чува се гръм, който прорязва мъртвата тишина, а светкавица за миг осветява една далечна тъмна врата.
Ти търсиш подслон, но всичко наоколо е просто тъмнина, прах и мъртви стъпки. Дъждът става все по-силен, студено е. Времето те хваща като звяр и впива зъби в теб, в сърцето ти, а ти се стичаш през пръстите му като изпаряваща се мъгла.
Задушаваш се, сякаш си се загубил в един лабиринт, без изход.
Онази врата обаче чака, невидима за теб.
Чуваш мелодия. Отваряш очи. Бурята...Тя ти шепне нещо и те дърпа към едно безкрайно море. Но не можеш да плуваш, потъваш все повече и повече. То няма дъно.
Гръм те вледенява и спираш да дишаш...
Бурята...
Едно, две, три...Усещаш пулса си, сърцето ти удря в гърдите. Бавно се изправяш. Поглеждаш. ...