На Димо П.
Тръгна си някога обиден
от нашето малко градче,
заради велможа виден
наранил душата на момче.
Есента за тебе беше пролет
в Момково - гнездо на птица,
умореният гълъб от полет
намери свойта гълъбица.
Неспокойния дух и сърце
не спряха майка, любима,
малкото твое селце
замени с широкият друм за чужбина.
Казан не един път
девизът ти в ушите ми звучи:
,,Тръгнеш ли някъде на път,
виждаш живота с четири очи!"
Сега ме гледаш от белия камък
със същите черни очи,
мъката изгаря ме с пламък
отвътре и много ми горчи!
Там, някъде в далечината
пътят, приятелю, има край,
сигурен съм, че ти е намерила душата
за нея кътче в небесния Рай.
© Никола Яндов All rights reserved.