На Димо П.

Тръгна си някога обиден

от нашето малко градче,

заради велможа виден

наранил душата на момче.

Есента за тебе беше пролет

в Момково - гнездо на птица,

умореният гълъб от полет

намери свойта гълъбица.

Неспокойния дух и сърце

не спряха майка, любима,

малкото твое селце

замени с широкият друм за чужбина.

Казан не един път

девизът ти в ушите ми звучи:

,,Тръгнеш ли някъде на път,

виждаш живота с четири очи!"

Сега ме гледаш от белия камък

със същите черни очи,

мъката изгаря ме с пламък

отвътре и много ми горчи!

Там, някъде в далечината

пътят, приятелю, има край,

сигурен съм, че ти е намерила душата

за нея кътче в небесния Рай.