Онази светла прошка, дето ми остави,
нечакана, неискана, с прегръдка нежна,
заклевям я (на яве и на сън) да ме забрави.
За мен е тя огромна радост, но е грешна.
Гърбът ми, тръгвайки си, оглуша,
зает да гледа истината във лицето.
Ръмжеше тя, бе сякаш страшен звяр:
- Останеш ли, ще ѝ (му) строшиш сърцето!
Мълчах и бързах, газейки страстта,
да стигна там, където разумът ме води.
Далече, по-далече, преди любовта…,
а ти намери дума как да ми проводиш.