В дъното на стъклената чаша
лежи една голяма болка,
пияната душа й праща,
безрезервна мила прошка.
Глътка от лютивата й сладост
отваря и врати затворени,
вдъхнали от свойта младост,
изскачат духове поробени...
Гори и пари в гърлото пресъхнало
течност силна и магическа,
а в очите цвете цъфнало,
стихия, стара и класическа.
Утеха, градусова и немирна...
Вълшебна огнена вода,
боготворена си и много свидна,
давиш често ти тъга...
© Георги Георгиев All rights reserved.
но ракията не бих-дори за пост:"създател на света"..
:P
На моменти само тя може да те разбере, в други-да те развесели,
..и никога не те предава, самата махмурлийска тежест го е акт на отдаденост и лоялност от нейна страна...
Наздраве!