Сега е леко и равно.Сякаш
скала от сърцето се отрони.
Сякаш заедно със сълзата
в кърпичката попи и спомена.
Мимолетен поглед назад
към пътеката с мойте следи-
чудно- там няма скала-
малко комъче в прахта лежи...
Студено, самотно и тихо.
Зад мен нещо мое оставям,
но даже да бе песъчинка-
в мен пак щеше да бъде празно.
Винаги ще боли. Празнотата е рана,
останала като след изрязан тумор.
После зараства гладкa и равнa.
Но болестта остава,
като смърт разбудена.