Стреля всеки направо в сърцето ти окървавено,
стреля без да се свени... руши всичките ти здравини,
кръвта потича вече по гърдите ти обилно,
а на ме всичко ми изглежда толкова безсилно,
толкова далече да не мога да помогна,
а публиката отново се трогна.

Трогна се светлината като за миг угасна
и историята отново във мрак прерасна,
но вече мракът се страхува... около теб атаки да редува,
страхува се... от живото в душата ти,
за това мракът отново в ден се превръща 
и силите ти взети той възвръща.

Приеми крилата, които съдбата ти дава,
вземи бронята, която сърцето защитава,
стрелите вече не могат през нея да минат
и мислите мрачни като вятър ще заминат,
далече от теб другиго ще сринат,
ала тебе не ще желаят нивга да поминат.

Бъди себе си дори в капан да те притискат,
сили висши дори да те не искат,
прави всичките дразнители низши хора обикновени,
дори от хилядни армии на терора да са заобиколени,
но както виждаш не мога аз силата тази да притежавам,
защото нямаше да седя и да се излежавам.

Последният полет на лириката ми за това стихотворение
казва най-важното за твоето изцеление,
най-важното за войната... без смирение,
колкото и да те боли... колкото и много да са тез стрели, 
колкото и кръв от себе си да изгубиш,
никога живота си няма да погубиш.