Ако можех да пиша

или сносно чета

сто процента ще искам

да ми купят кола.

Баба много се кара,

разярена , фучи,

а пък аз тъй я карам

на лентяйство, игри.

В мойта раница слагам,

да ме води след час,

до закуската с хляба

стар, излъскан компас.

На чина се спотайвам

и не вдигам ръка.

От часа често бягам

да си правим игра.

И след топката тичам,

влизам в час запъхтян.

От читанката сричам

без ни капчица срам.

Таз учителка строга

мъти мойта глава,

че задачи не мога

тук от раз да реша.

Свъсва тънките вежди,

аз смирено стоя

и във моя бележник

пише двойката тя.

Ах, от мене не става

даже свирка за мач

в тази скучна държава 

с тъжен смях, смешен плач. 

За какво ли да уча?

Аз си имам мечта –

нещо щом не получа,

да го взема с речта,

със бухалки, с юмруци,

в краен случай – под цев

с пистолета на Стуци –

Ламборджина, съсед.

За какво ли бе, бабо,

искаш аз да чета?

Не глаголи да  спрягам –

дай пари да броя!

Я спокойно... Какво е

туй следобеден сън?

С колела на завоя

мен ме чакат навън.

Твойто внуче водач е,

вкарва в бандата ред.

Главоболното хапче

пий!... И гледай напред.