Ако можех да пиша
или сносно чета
сто процента ще искам
да ми купят кола.
Баба много се кара,
разярена , фучи,
а пък аз тъй я карам
на лентяйство, игри.
В мойта раница слагам,
да ме води след час,
до закуската с хляба
стар, излъскан компас.
На чина се спотайвам
и не вдигам ръка.
От часа често бягам
да си правим игра.
И след топката тичам,
влизам в час запъхтян.
От читанката сричам
без ни капчица срам.
Таз учителка строга
мъти мойта глава,
че задачи не мога
тук от раз да реша.
Свъсва тънките вежди,
аз смирено стоя
и във моя бележник
пише двойката тя.
Ах, от мене не става
даже свирка за мач
в тази скучна държава
с тъжен смях, смешен плач.
За какво ли да уча?
Аз си имам мечта –
нещо щом не получа,
да го взема с речта,
със бухалки, с юмруци,
в краен случай – под цев
с пистолета на Стуци –
Ламборджина, съсед.
За какво ли бе, бабо,
искаш аз да чета?
Не глаголи да спрягам –
дай пари да броя!
Я спокойно... Какво е
туй следобеден сън?
С колела на завоя
мен ме чакат навън.
Твойто внуче водач е,
вкарва в бандата ред.
Главоболното хапче
пий!... И гледай напред.
© Иван Христов Всички права запазени
"Таз учителка строга
мъти мойта глава,
че задачи не мога
пети клас да реша."