Сънят разтърква си очите,
за да прогледне.
През ситото си мислите
прашинките събират,
за да омесят хляба си.
Нощта отдръпва се, но тихо,
много тихо
от своята постеля топла,
за да навлезе утро светло
с лъчи през небосвода.
Зората - свята е, като софрата.
Червена, златокоса и усмихната.
Денят закусва по стъклата,
със капчици роса и слънце грейва...
© Евгения Тодорова All rights reserved.