Когато Бог раздавал
блага на този свят
опашка имало голяма
от изгрева до залеза разстлат.
На заник дворът опустял
а Господ махнал със ръка
Решил, какво ли не видял,
да хапне постна мусака.
Тогава от далеч съзрял
сред тучните треви зелени
да тича кокер запъхтян,
пътечката с уши да мери.
- Къде се губиш? - казал Бог-
Нима обявата не чете?
Или в овраг дълбок
копá наравно със мъжете?
Добре. Кажи, какво, ще искаш?
За кокерите дни добри?
Нима се смееш и се кискаш,
кажи за свойте планове, мечти.
Аз искам да съм винаги мекушка,
да имам бистри, питащи очи.
И искам моя верна дружка
човек да бъде, с мене да върви.
Ех, Кокер! Туй на нищо не прилича!
Понеже много закъсня:
"Човек до гроб да те обича,
а ти да го обичаш до смъртта!"
© Хари Спасов All rights reserved.